Кабинета по ЗСЧИ

Заглавие: Кабинета по ЗСЧИ Нед Май 22, 2011 6:24 pm

Просторно и голямо помещение е
„скривалището на професор Сернадас” както самият той го нарича, но за
всички останали, тази голяма и красива стая е просто кабинета на
преподавателя по Защита срещу черните изкуства. По стените му има множество етажерки и
полици за книги, а бюрото му се намира в ъгъла на стаята, точно до
големия прозорец. То е голямо и буково и съдържа хиляди записки с
най-различни информации в тях. На тъмнокафявото дърво има и няколко
снимки – а именно – на най-близките на Сернадас. В другия край на стаята
има една ниска дървена масичка, върху която стои един голям и красив
златен кафез, представляващ дома на совата на преподавателя, която той
много обича.

Всичко се промени за секунди, в толкова добра насока. Сякаш бях прелистила огромната страница със страданието и ужаса и бях отворила нова, още по-голяма, тази на щастието… и любовта. Вървяхме волно и лекия ветрец развяваше косите ми, беше много повече от прекрасно. Бях щастлива, не ми пукаше, че не съм спала двайсет и четири часа. А и не ми беше нужен сън, за да бъда отпочинала, безсънието също предлагаше спокойствие и радост… зависи откъде го погледнеш. Сегундо ме попита дали помня, добавяйки, че вчера, минавайки оттук, живота му се е променил. Как можех да забравя? Беше немислимо.
- Помня, естествено, че помня. Няма как да го забравя. Comment oublier le moment ils ont volé mon coeur pendant quelques secondes, le moment où il a tourné et a choisi son propriétaire? – признанието си направих на френски. Обичах този език и бях сигурна, че Сегундо ме е разбрал, защото си спомням, че видях в автобиографията му, че владее и френски, а и не исках думите да попаднат до нечии неподходящи уши.
Сегундо ме хвана за ръката и ме поведе към една от пейките. Не знаех по какъв начин е разбрал думите ми. Страхувах се да не би да съм изрекла нещо погрешно, отдавна не бях говорила езика. Но страховете ми трябваше да направят значително място на чувството, което изпитах, когато синеокия хвана ръцете ми и гледайки ме в очите, започна да говори. Гледах го в очите, които отпуснаха няколко сълзи, когато ми се извини, че ме е изплашил, когато каза, че е идиот.
„Не! Говориш глупости.” помислих си и поклатих леко глава. Усетих, че отново ще заговори, обвинявайки себе си, затова поставих внимателно показалеца си върху устните му, непозволявайки му да говори. Погледнах го и думите бяха излишни. Отместих пръста си и точно тогава Сегундо пак заговори. Не можеше ли да млъкне поне за секунда? За да чуе, да усети ударите на това в гърдите ми, което за разлика от съзнанието, не можеше да се стърпи и да не покаже това, което чувства. Прокарах нежно ръка по лицето му, заличавайки сълзите. Не исках вече да има сълзи. Онези бяха достатъчни...
Ала този път, думите на Сегундо бяха различни, сега не се самообвиняваше или обиждаше, не. Благодари ми, че съм го довела, че съм го спасила. Но това всеки би го направил... е, видя се, че не всеки. Изведнъж Сегундо ме прегърна и сложи главата си на рамото ми... Дъхът ми спря за миг, но прекалено бързо се върна. Започнах да дишам учестено, сърцето ми биеше със стотици удари, бяха прекалено много, за да ги преброя. Положих глава до неговата... усетих уханието на светлите му коси... честото му дишане...
И отново заговори, по-скоро зашепна в ухото ми... Следях всичко, всяка дума, всяка пауза, всяка интонация... И когато изрече дванадесетата дума... Не можех да повярвам... това беше само сън... беше изключено да се случва наистина... Сълзи се пророниха от сините ми очи... Нали нямаше да плачем? Нали се зарекох... Ала тези сълзи не бяха от тъга, от болка, не... Дори и аз не знаех от какво бяха... Не можеше, просто не можеше онея „розови мечти” да се сбъдваха, да бъдат реалност...
Когато се отделихме един от друг, реших да направя нещото, за което копнеех. Наведох глава и вече бях на милиметри от лицето му, а Сегундо говореше нещо. Не го чувах, а и сега не беше важно. Усетих дъха му, няколко милиметра още, ала извърнах глава... Сегундо спря насред изречението... Двора се пълнеше с ученици, вторачили погледите си в нас. „По дяволите” помислих си и затворих очи, а синеокия красавец предложи да отидем в кабинета му и веднага стана, хващайки ме за ръката. „Офф, всичко се провали”.
Вървяхме към кабинета му, хванати за ръце. Изведнъж Сегундо пак „полудя” и ме помоли да му разкажа за себе си.
- Какво искаш да знаеш? – попитах го предизвикателно, а синеокия вдигна рамене, все едно казваше „Не знам. Нещо. Всичко” – Ами аз съм единствено дете в семейството ми и единствената магьосница. Хм? Живеех в Ийстбърн, но когато завърших, се преместих в Лондон. Обожавам водата, нощта и луната, както и шоколада. И да, макар че ти споменах. Маниачка съм на тема обемисти чанти и високи обувки – казах и се засмях, вдигайки крака си, при което десетсантиметровите ми токчета се показаха иззад наметалото.
Неусетно бяхме стигнали до кабинета на Сегундо. Отвори ми вратата и влязохме в уютната стая. Преди не бях влизала тук, затова ми стана интересно и започнах да се оглеждам. Сегундо ме попита дали искам нещо. Нямаше нужда да се замислям – Кафе. Силно и без захар – отговорих бързо и отново се огледах. Не ми беше толкова необходимо, за да се събудя или да остана будна, не, можех още едно денонощие да не спя. Просто ми трябваше, за да не направя поредната глупост, за да не избързам, както правех от вчера сутринта насам – Аз ти казах за себе си. Сега е твой ред – съобщих му, сядайки на едно малко диванче.
Отпих голяма глътка кафе и учестеното ми дишане отново се появи. Сегундо беше ужасно близо до мен. Щях ли да издържа? Щях ли да успея да не направя онова, което учениците прекъснаха? Не знаех. Държах се толкова импулсивно... Оставих чашата си на масата и погледнах Сегундо в сините му очи. И не издържах. Хванах лицето му и го целунах... Устните ни се сляха в едно... сякаш изживявах мечтата си, беше просто...
- Съжалявам... съжалявам... съжалявам... – върнах съм към реалността и осъзнах, че не съм в мечтите си. Отдръпнах се и започнах да се извинявам, а сълзи покапаха от очите ми... отново...

Въведох Ема в кабинета си и й предложих чаша кафе. Говорехме си, а изведнъж, напълно неочаквано и спонтанно ме целуна. Сякаш ток мина през тялото ми, обаче бързо извърна глава настрани и нови сълзи закапаха по прекрасното й лице.
Поех брадичката й в ръка и обърнах ангелското лице към мен. Със свободната си ръка заличих сълзите и заговорих:
-Няма защо да плачеш, не те обвинявам за нищо. Хайде, моля те, спри да плачеш, защото така натъжаваш и мен. Моля те... - изшептях аз и продължих:
-Недей така, моля те... - опитвах се да успокоя Ема. Но явно без успех. Сълзите капеха ли капеха...
Приближих се още повече до нея и прегръщайки я, изшептях в ухото й:
-Обичам те. Не случайно направих онези признания. Не искам да виждам повече тези сълзи. Обещавам ти, няма да те разочаровам. - казах на Ема и започнах да заличавам и последните сълзи, набраздили лицето й. скъсих разстоянието между нас и слях устните си с тези на Ем. След като се отделих от нея с голямо нежелание, казах:
-Не се притеснявай да си около мен. И те уверявам, това не е сън, нито мечта... Това е реалността, това е реалността... - изшептях и отново прегърнах Ема, мълчейки... Думите просто бяха излишни в този момент.
Щом се отделих от нея, на лицето й нямаше сълзи, нямаше следа от страдание... Сега сияеше една прекрасна усмивка.
-Обещай ми, че когато съм около теб, ще виждам тази усмивка. - казах аз и скъсих разстоянието между мен и Ема с още една крачка.
-И Ем, ако тези признания не ти стигат, това ще е достатъчно... - казах аз и извадих пръчката си. Видях погледа на Ема. Беше разтревожена... Гледаше ме със страх и несигурност.
-Спокойно, непростимото проклятие е вън от ума ми. - казах аз и се засмях... - Просто искам да.... - замахнах с пръчката си и тази песен изпълни кабинета ми. -...потанцуваме. - казах аз и галантно подадох ръка момичето:
-Един танц, милейди? - попитах аз и се усмихнах...
С Ем се понесохме в ритъма на музиката и точно тогава я попитах:
-Обичаш ли ме? От кога? Как се сдържа и не ми каза за това? - изстрелях въпросите си един след друг и зачаках трепетно да получа отговор.

Сълзите продължаваха да се ронят от очите ми, срамни и виновни. Очите ми шареха, ала не смееха да погледнат Синеочко, бяха прекалено страхливи, прекалено засрамени.
Ала той пое брадичката ми и избърса сълзите. Каза ми да не плача, да не плача, защото разстройвам и него. Ала тази негова молба не успях да я изпълня, не и тази. Бях постъпила прекалено детинско, прекалено спонтанно, прекалено неподходящо. Вече не бях на 15, това не беше някаква обикновена свалка. Не! Това беше много повече, а аз пак постъпих необмислено и всичко развалих.
Сегундо се приближи още по-близо до мен и ме прегърна, шепнейки, че ме обича. В обятията му се чувствах сигурна, защитена. Чувствах се така, както никога в последните години. Сякаш баща ми ме гушкаше след като бях направила някоя беля. Но в тази прегръдка, в думите му, намирах много повече...
Сълзите ми продължаваха да падат от очите ми, но сега не знаех за какво са, не разбирах, просто плачех...
Синеочко отново изтри сълзите ми и ме целуна... „Не... не можеше... но...” мислех си, докато се докосвах до него. Обвих бавно ръцете си около врата му и се отдадох на целувката. Вече усещах, че не сънувам, че това наистина се случва. След малко Сегундо се отдръпна и отново зашептя, уверявайки ме, че нищо не е илюзия или сън, че няма никаква опасност да бъда близо до него, че това се случва наистина. Думите му бяха сладки, пленителни. По лицето ми изгря усмивка, а Синеочко ме прегърна отново.
- Няма как да не я виждаш. Винаги ще я има, когато си наблизо. Обещавам ти! – отговорих на молбата му и се усмихнах очарователно, а Сегундо сякаш за да потвърди думите си, извади пръчката си.
В миг замръзнах. Погледът ми, разтревожен и несигурен, се местеше от Синеочко към пръчката в ръката му. Вече не знаех какво мога да очаквам от него. Страхувах се какво може да направи. Но Сегундо забеляза страха в очите ми и се засмя, казвайки, че сега проклятието е извън ума му и каза, че просто е искал да потанцуваме. Замахна с пръчката си и една песен, която обожавах.
- Разбира се! Защо не? – хванах ръката му и се изправих, като се засмях – Ах, ти! Така да ме изплашиш с пръчката? – заканих му се, но после се засмях и допълних – Знаеш ли? Обожавам тази песен.
Затанцувахме и Сегундо ме попита откога го обичам. Усмихнах се и въздъхнах, пърхайки невинно с мигли. В ума ми изненадващо изникна една картина, която се случи предния ден. Замислих се. Знаех какво да отговоря на първия му въпрос, но на останалите...
- Ти как мислиш? – попитах го предизвикателно и се усмихнах широко – Ще ти прозвучи тъпо. Спомняш ли си това, което ти казах на френски? Тогава. Просто ме грабна с неподправеното си държание, със смеха и погледа си. И тогава нещо в мен сякаш се преобърна – обясних му и се замислих какво точно да му кажа за последния останал въпрос – И аз самата не знам. Все още си остава загадка за мен... Просто отново си помислих, че отново всичко е само... само мое... А и се съмнявах за нещо – казах му най-накрая и се усмихнах – Но това сега няма значение, нали? Нека танцуваме! – започнах тихо да пея песента и се засмях. Сложих ръце на раменете на Синеочко и започнах някак да подскачам по някакъв извънземен начин, което погледнато отстрани беше ужасно смешно. Изведнъж ми хрумна нещо и се изписках. Сегундо ме погледна учудено и притеснено – Спокойно. Не е нищо лошо. Аз съм си такава – когато ми хрумне нещо – пискам. Съжалявам – обясних и се засмях, а Сегундо продължи да ме гледа учудено – Амии... мислех си... днес нямам часове... и си помислих... че можем да се поразходим някъде... ако и ти нямаш часове естествено... – започнах да говоря бавно и така го погледнах, все едно бях малко момиченце, което не слушка много, обаче иска голям сладолед – Ама не в замъка. Има много... хора – успях да се изразя най-подходящо и се засмях. Погледнах Синеочко и с най-бебешкия глас, който дори и аз не знам откъде изкарах, го попитах – Еее? Какво ще кажеш? – целунах го по едната, след това по другата бузка и се загледах в него.

"Но какво?... Къде отиде сериозната Ема?... Как?..." - подгониха се хиляди въпроси в главата ми. Беше учудващо... Всичко стана... стана много бързо... Сериозната Ем се бе изпарила и това сякаш бе... бе женският ми вариант... Засмях се на глас и казах:
-На мен също ми се ще да се разходим, а и нямам часове днес... Хмм, какво ще кажеш за една магипортация до Лондон...? Там никой не ме познава... Не и откакто проклетия ми чичо разгласи на всички тайната на баща ми... Моята тайна... Че... че съм магьосник... Всички се отдръпнаха от мен... Сякаш бях чудовище... Някой изрод... Луд... Див звяр, избягал от клетката си... - ужасни спомени нахлуваха в главата ми, а няколко сълзи се стекоха от сините ми очи и закапаха по лицето ми. Вдигнах разсеяно ръка, за да ги залича, но Ема ме изпревари. Нежно прокара ръка по лицето ми и ги избърса.
-Аз... Аз... Аз съжалявам... Обещах си да не позволявам на спомените да ме обземат, но... но аз... - изречението остана недовършено, защото показалецът на Ема отново се озова на устните ми, а щом се отдръпна, казах:
-Аз предлагам Лондон, там ще сме на спокойствие... Далеч от любопитните погледи на учениците... и някои учители. - казах аз и се засмях. Беше невероятно как поведението ми се промени коренно толкова бързо, но сега това не беше важно. Важно бе, че бях добре, а Ема беше до мен. В нея виждах упора, виждах всичко, което нямах въпреки парите които притежавах. Открих любовта... Ема ме приемаше такъв, какъвто съм - пред нея бях естествен и неподправен... Бях себе си...
-Обаче ако ще ходим в Лондон, трябва да свалим мантиите и да си облечем подходящи дрехи все пак, нали? - попитах аз и леко потръпнах при мисълта, че ще се отърва от мантията си.
С невидимо движение на ръката, тя изчезна и съвсем предвидливо, отдолу си бях сложил мъгълски дрехи, защото все исках да отида до Лондон, но нямаше с кой... до този ден.
Щом свалих мантията, Ема малко се стъписа. Е, и имаше защо бях със следните дрехи: шапка , тениска , дънки , обувки ...
-А да... Ем, забравих да ти кажа, че опитвам нови неща, но ако не ти харесват, веднага ще се преоблека. - казах и се отправих към гардероба си, но Ема ме дръпна за ръката. Обърнах се към нея и видях чаровната й усмивка.
-Точно за тази усмивка ти говорех... Точно нея искам да виждам винаги, когато съм около теб. - след тези си думи се засмях и попитах като малко дете:
-Е госпожо директор, съгласна ли сте? - не издържах и се засмях.

„Лондон... Обичам този град...”
Усмивка заигра върху лицето ми при споменаването на града, в който живеех. Имах толкова спомени там – и хубави, и лоши. Имаше толкова „скривалища”, толкова местенца, където да се забавляваш и да разпуснеш. Сегундо беше прав – там беше най-добре.
Допълни, че там ще ни бъде най-добре. Синеочко си спомни някои неща и очите му пророниха няколко сълзи. Погледнах го в очите и изтрих сълзите по лицето му, прокарвайки нежно ръката си. Щеше отново да проговори, направи го дори, но аз не исках да си спомняме, да говорим за лоши неща. Бързо поставих пръста си върху устните му и не му позволих да продължи.
- Нали си обещахме? Нали си казахме, че няма да има вече сълзи и лоши спомени? – усмихнах се и отместих показалеца си.
- Лондон е прекрасен град. Винаги ще намериш някое усамотено местенце, където никой няма да те безпокои – съгласих се със Сегундо и се усмихнах широко. Не можех да повярвам, че отново ще бъда в Лондон, и то по време на годината, със Синеочко. Винаги се връщах лятото в апартамента си и винаги сама. Никога с някой друг... Но сега беше различно, сега исках да отида със Сегундо, с човека, комуто бях поверила сърцето и душата си...
След около минута Синеочко каза, че все пак трябва да сме облечени подходящо, щом ще ходим в Лондон. Усмихна се и захвърли мантията си. Щом видях с какво е облечен отдолу доста се учудих. Сегундо веднага забеляза стъписването и ми обясни, казвайки, че ако искам може да се преоблече. Тъкмо тръгна към гардероба, когато го хванах за ръката.
- Недей! Страхотен си така! – казах съвсем искрено и се усмихнах. Страшно много харесвах такъв стил на обличане, а върху Сегундо дрехите стояха още по-добре. Изведнъж обаче се сетих, че и аз трябва да се преоблека. Не че под мантията си не бях с нормални дрехи, но просто исках щом отивам в Лондон да бъда облечена различно, различно от тази нощ – Дай ми секунда – помолих Синеочко и направих движение с пръчката – Готова съм и аз. Как изглеждам? – попитах го и се усмихнах, разкопчавайки мантията си. Бях с една дънкова пола, потник и обувки, а този път си носех и чанта, по-скоро една от чантите ми, които си носех и тук, макар че знаех, че няма да ми потрябват. Но ето, че ми потрябваха все пак.
- Ще я виждаш и то постоянно – казах и се засмях – И да, съгласна съм. Хайде! – подканих го и хванах ръката ми – Не ми се ходи чак извън замъка, така че ще се магипортираме оттук – съобщих му и изведнъж онова ужасно въртене започна. След секунди обаче приключи.
Намирахме се в голяма бяла стая с огромно легло. Стената, която отделяше тази стая от останалите беше стъклена. Когато видях къде сме, разбрах какво съм направила.
- По дяволите! По дяволите! По дяволите! – бяха първите ми думи. Хванах се за главата и се ядосах на себе си – Съжалявам. Останало ми е навик. Винаги се магипортирам тук. Не съобразих – започнах да се извинявам на Сегундо. Хрумна ми нещо и веднага казах – Ти водиш, аз вървя след теб – съобщих бързо, но Синеочко ме погледна неразбиращо – Къде искаш да отидем? Избирай ти! – поясних бързо и го погледнах очаквателно.

» Кабинета на министъра
» Кабинета на професор Дженифър Чек
» Кабинета по Вълшебство на госпожица Фелисия Дъмбълдор