р.Темза

Заглавие: р.Темза Нед Юни 12, 2011 1:26 pm

Прекрасно и романтично място, където, по време на залез, изглежда, че слънцето се къпе в прекрасните води, дарявайки ги с прекрасни оттенъци, играещи си по леките, нежни вълнички на тихата и спокойна река.
Тук по принцип идваха много влюбени двойки, за да гледат именно тази красота, на която всички се любуваха.

р.Темза Educa-puzzle-1000-sunset-on-the-river-thames-hdr

Заглавие: Re: р.Темза Нед Юни 12, 2011 1:30 pm

Озовахме се точно до Окото. Толкова пъти бях идвала тук, но така и не успях да свикна с височината на това колело. Беше толкова високо, не бях свикнала с подобна височина, а бях търсачка...
- Спокойно. И аз още не мога да свикна с това... нещо – засмях се и се усмихнах.
Сегундо ме целуна и прегърна, предлагайки да се качим – Добре, хайде. Не съм се качвала от няколко години.
Съгласих се с него, а той допълни, че единственото, което може да ни върне в замъка, е пожар, сблсък между Грифиндор и Слидерин, или нещо още по-зле. Какво? Пожар? Грифиндорци и слидернци във „война”? Още по-зле? Можеше ли да стане? Умът ми веднага започна да рисува всевъзможни картини, кои от кои по-лоши... „Хогуортс” в пламъци, пищящи ученици, разтревожени учители... Непростими проклятия, упреци, сблъсъци между приятели и домове... Кърви, стенания, викове, ридания... Пламъци по всичките тела... Потръпнах при тези мисли и се върнах към настоящето, където Синеочко ме успокояваше, а след това и целуваше.
Стигнахме до колелото и се качихме, прегърнати. Окото започна своята обиколка, но изведнъж се закова, спря движението. Ние бяхме най-отгоре, точно на 135 метра от земята.
- Какво става? Защо спряхме? Никога не е спирало по средата на въртенето. Защо става така? – попитах уплашено, изправяйки се леко. Паникьосах се, беше ясно. Синеочко започна да ме успокоява, шепнейки ми. Думите ми наистина бяха верни. Те бяха професионалисти, трябваше да се справят – Да. Да, те ще се справят и ние ще слезем – повторих думите му, може би самата аз да се уверя още повече в тях. Сгуших се като малко момиченце в Сегундо, поставяйки глава на гърдите му.
След малко задуха силен вятър. По принцип, не беше студено, но тук горе – бяхме прекалено високо и вятърът беше много по-пронизващ. Започнах да разтърквам едната си ръка с другата, стана ми ужасно студено. Сегундо забеляза това и веднага измагьоса яке, с което ме загърна.
- Благодаря ти – усмихнах се и прегърнах Сегундо, загръщайки се с якето.
Когато Окото отново бе в движение и със Синеочко слязохме на земята се успокоих напълно.
- О, виж как ни гледат – прошепнах му, когато видях учудените лица на хората долу. Но сега не ми пукаше за нищо. Сега бях с любимия си и нищо друго не ме интересуваше, нищо друго.
Продължихме по китните улички, щастливи и безгрижни. Когато стигнахме до моста над Темза. Синеочко, все така загледан във величествената река, се замисли за отминалите моменти. Този път обаче нямах намерение да го спирам. Така замислен беше невероятно красив.
- Темза е величествена река! - промълвих тихо и се усмихнах. Сегундо се усмихна мистериозно, питайки ме дали си мисля за това, за което си мисли и той. За какво си мисли? Не ми се разгадава сега. Погледнах го учудено и неразбиращо, а той ми намигна и продължи да се усмихва. Нищо не разбирах. Синеочко ме успокои, че не е нищо откачено, но аз продължавах нито да схващам за какво говори, нито да разбирам за какво си мисли и какво е намислил – Хайде, де! Моля те, кажи ми! Да ме побъркаш ли искаш? – загледах го и започнах да пърхам с мигли.
Загледах Сегундо, който продължаваше да се усмихва загадъчно. Изведнъж се приближи още по-близо и ме целуна. Оо, защо ли още не можеш да повярвам в случващото се. Отдадох се на страстната целувка. Изведнъж нещо капна върху китката ми. „Нещата” продължаваха да капят. Вдигнах глава, отделяйки се с нежелание от Синеочко и усетих свежи и топли капки вода по лицето си. Засмях се.
- Ха! Усещаш ли? – попитах го и се усмихнах – Заваля! – оповестих щастливо и се разтанцувах под дъжда. Обожавах го! Особено летния, топлия дъжд – Е, за какво си мислеше? – попитах го предизвикателно и се засмях.

Заглавие: Re: р.Темза Нед Юни 12, 2011 2:10 pm

Ема танцуваше, а аз я гледах. Беше великолепна... Косата, очите, танца... дъждът. Всичко беше прекрасно.
-Ами Ем, мислех да полетим, но това време... Както и да е, някой друг път ще летим...
-Леле, станахме вир-вода.... - извиках и смеейки се спуснах към Ема. Повдигнах я от земята и се завъртях с нея. Плясъкът от стъпките, падащият дъжд... всичко ме опияняваше, но най-силният опиат бе Ема.
Разсеях се и паднах, а Ема върху мен:
-Удари ли се? - попитах ласкаво Ема и замятайки косата й зад ухото я целунах. Изправихме се и аз обвих ръце около кръста й.
-Наистина не сме наред... Но това си е хубаво... Няма грижи, не го мисли, нека се полюбуваме на дъжда, защото ще спре.
Ръцете на Ема бяха около врата ми и изведнъж започнахме да танцуваме бавно. Сетих се за музика и извадих MP3 плеъра си. Пуснах първата песен, която бях записал и заедно с Ем затанцувахме.
Хората, които са бяха скрили от дъжда ни гледаха някак странно, от което ни напуши смях.
-Ем, виж как ни гледат "нормалните" хора, скрили се в кафенето. - казах аз и кимнах към погледите, които се бяха вперили в нас.
Щом песента свърши, с Ема спряхме да се въртим, просто останахме прегърнати:
-Обичам те! Искам да бъда единствено с теб... -започнах да шептя.
Дъждът все още продължаваше да вали и не спираше... и май нямаше да спре скоро.
-Обичам те! Готов съм хиляди пъти да го повторя... Хиляди пъти да го изшептя, дори и да остана без дъх. Обичам теб, очите ти, усмивката, характера, работата ти като директор... Обичам всичко в теб... С теб ми е добре. - започнах да правя нови признания.
Мигът беше страхотен... Усмивката отново изгря на лицето ми и не слезе от там през цялото време.
-Знаеш ли.... Този миг...с теб.... сега... Прекрасен е! - казах на един дъх и без да си поемам въздух... Отново се усмихнах и не спрях. Дори мисълта за магипортация не ме накара да спра да се усмихвам.
Прегърнах отново Ема и след като се отдели, казах
-О, съжалявам, намокрих те още повече... Не исках... - заизвинявах се, но пръста на Ем отново се озова на устните ми. Засмях се и казах:
-Съжалявам... Аз просто.... Спомените нахлуха в главата ми и отново се усмихнах... Ти също помниш, нали? - окачих кучешката муцунка и нежно целунах Ема.

Заглавие: Re: р.Темза Пон Юни 13, 2011 1:21 pm

Дъждът продължаваше да се сипе, все така топъл, пороен и свеж. Продължавах да танцувам и подскачам под росните капки. Обожавах дъжда, обожавах да танцувам.
Дъждът беше силен и двамата със Сегундо станахме ужасно мокри. Косата ми се развяваше, дрехите ми бяха подгизнали. Но не ме интересуваше. Бях щастлива. Сегундо ми обясни, че е смятал да полетим, обаче времето ни изненада. Веднага след това дойде до мен и се завъртя, повдигайки ме във въздуха, хванал кръста ми. Оо, това бе страхотно. Дори и в най-смелите ми мечти не съм си и представяла, че ще танцувам и че ще се въртя под дъжда в прегръдките на този, когото обичам.
За жалост, или пък за щастие, от многото въртене Сегундо се замая, загуби равновесие и падна, а с него и аз. За втори път падахме заедно. Този път обаче падането ми допадна повече. Може би, защото този път се озовах върху Синеочко, а не до или срещу него.
- Спокойно. Не се ударих. Този път паднах на доста удобно място - отговорих на галантно зададения въпрос и се усмихнах.
Загледах се в лицето на Синеочко. Бяхме на милиметри един от друг. Сините му очи... не можех да отделя поглед от тях... Толкова светли... млади... усмихнати... захласнати и запленителни... толкова очарователни... В този момент Сегуно ме целуна красиво и нежно. Отдадох се на страстната целувка с цялата си душа, колкото и кратка да беше, защото двамата се изправихме, все така близо един до друг, все така сгушени.
- Искам този миг никога да не свършва... Искам да останем така завинаги... - започнах да шепна бавно и прегърнах още по-силно Сегундо.
Бързите дъждовни капки, едновременно толкова леки и толкова тежки, толкова приятни и нежни при всяко докосване върху всяка част от телата ни, продължавахме да се стичат по лицата ни, ала ние продължавахме да танцувахме. Песента, която Синеочко пусна бе приятна и бавна, сякаш нарочно - като по сценарий - толкова подходяща за този невероятен миг.
Сегундо забеляза учудените погледи на хората, подслонили се в кафенето и изрече на глас част от мислите ми.
- Какво от това? Нека да ни гледат и да ни се чудят. Какво трябва да ни интересува? Не се ли забавляваме? Те като са от захар и ще се разтопят, като не могат да се забавляват, защо и ние да не можем? - казах и се усмихнах, точно когато песента спря, а ние си останахме все така сгушени.
Започна да шепти, да прави нови признания. Гледах го в очите, в устните навсякъде... Усмихнах се и затворих очи.
- Обичам те! Обичам точно тази твоя честност, непредсказуемост... Обичам те! Искам всички да го знаят. Обичам те! Ако трябва ще го изкрещя на целия свят! Обичам те и винаги ще те обичам!
Този път беше мой ред и зашептях бавно на Сегундо. Говорех със сърцето си, не с разума. Нямаше да му позволя отново да ме лиши от щастието ми. Докато си мислех, Синеочко ме прегърна, а после започна да се извинява, задето ме е намокрил. Бързо поставих показалеца си върху устните му и отново не му позволих да продължи. Вече май ми ставаше навик.
- Помня, да. Но какво от това? - усмихнах се, казвайки на Сегундо след целувката - Мокра съм, и то ужасно. А и ще ставам още по-мокра, нали? - казах му и поглеждайки към небето, се засмях - Сега ще ти кажа нещо и ще го запомниш, става ли? За да не случва да те одраскам пак с ноктите си - попитах го предизвикателно и се засмях, спомняйки си как преди няколко минути го бях одраскала с ноктите си - Стига... си... се... извинявал... Моля... те... – помолих го, като при всяко прекъсване, го целувах нежно.
След малко се сетих за нещо и отново писнах.
- Съжалявам - извиних се и погледнах Сегундо виновно - Хайде! Ела с мен! - казах тайнствено и хващайки го за ръката, го поведох нанякъде. Сегундо ме гледаше странно, погледът му сякаш казваше: "Къде отиваме? Какво става?" Усмихнах се и го поведох към една от тесните улички.
- Малко сме мокри, но няма нищо - съобщих и се засмях, виждайки учудения поглед на Синеочко.

Заглавие: Re: р.Темза Чет Юли 21, 2011 1:45 pm

Ем ме заведе в някаква тъмна уличка, скрита от погледите на лондончани, които ни гледаха сякаш никога не са виждали хора. Погледнах объркано Ема в очите, които сякаш говореха "Довери ми се". Усмихнах се и реших да заговоря пръв:
-Защо сме тук? Какво става? - попитах аз объркано и започнах да се оглеждам, когато се чу силно дрънчене и човешки стъпки. Ема малко се стъписа, а аз стиснах пръчката си в ръката и я насочих към първоизточника на шума и с бавни, но сигурни крачки се отправиха нататък. Хванах Ема за ръка и я поведох с мен. Обърнах се и казах:
-Спокойно. Ще бъдеш в безопасност. - усмихнах се окуражително и продължих да се приближавам, докато пръчката ми беше готова и на върха на езика ми бе зашеметяващото заклинание. Приближавах се все по-близо и по близо до шума и накрая вече бях на милиметри от него. Бях готов да зашеметя "нещото", но то се оказа котка. Засмях се и се обърнах към Ема:
-За малко да зашеметя горкото животинче. - засмях се и прибрах пръчката си. Бавно се обърнах към Ема и след една нежна целувка, попитах:
-Сега накъде? - спомних си за онази злополучна нощ, в която бях на път да се самоубия и леко посърнах, но се опитах да го прикрия с фалшива усмивка. Точно в този момент ми звънна мобилния. Отговорих, като ми казаха, че има спешен случай. Краката ми не издържаха и аз се свлякох на земята. Няколко сълзи се стекоха от очите ми, но бързо ги заличих. Събрах сили и се изправих.
-Нещо с нашите или поне така ми казаха. - казах с тревога и веднага набрах нашите. Оказа се, че се добре и тревогите са ми били напразни. Прегърнах Ема и изшептях:
-Шегували са се. Съжалявам, че те уплаших... Наистина съжалявам... Стана ми навик да те плаша така... - за пореден път се извиних, защото наистина съжалявах за постъпките си. Съжалявах, че правя подобни глупости и се чувствах някак... Не можех да намеря подходящата дума. За пръв път през живота си оставах безмълвен. Точно в този миг се сетих за Картър и разказа й, когато бяхме на езерото. Обърнах се към Ема и казах:
-Ти си директор и може би знаеш нещо повече за Картър. Може ли да ми кажеш? Ако не е проблем, разбира се. - казах аз и погледнах към небето. Видях, че се смрачава и казах на Ема:
-Довечера можем да пренощуваме у вас. Ако си съгласна да ме приемеш в дома си, а рано сутринта, ще се магипортираме направо в кабинета ти. Как ти се струва идеята? - попитах аз и отново я целунах нежно.

Заглавие: Re: р.Темза Чет Юли 21, 2011 6:55 pm

- Ще видиш...
Простичко и кратичко отговорих на въпросите на Сегундо, който само се озърташе наоколо.
- Стига де. Изчакай малко и ще видиш. Не бъди толкова любопитен! – укорих го, поглеждайки го строго, но след секунди погледът ми изобщо не беше строг или укорителен. – Какво става? Какво беше това? – стъписано попитах Синеочко, който си извади пръчката, насочи я нанякъде. Хвана ме за ръката, успокои ме и се приближи към това, което издаде шума.
Когато Синеочко ме държеше чувствах, че съм в пълна безопасност, че няма какво да ми се случи. Бях толкова спокойна, че дори забравих да си извадя пръчката и се оставих изцяло в ръцете му. Изведнъж пред нас се показа една много сладка сиямска котка, която се оказа причинителят на шума.
- Много е сладко котенцето! – възхитих се на животинчето – Да, но не го направи. – допълних и се усмихнах, а Синеочко ме целуна нежно.
- Ъмм... – но не можах да довърша, защото телефона му звънна и изведнъж лицето ми се промени драстично. Завъртях поглед към него, защото изведнъж се свлече на земята, проронвайки няколко сълзи.
- Какво стана? Какво ти казаха? – попитах притеснено Сегундо, а той ми каза, че е нещо с родителите му. Веднага ги набра и след няколко мига ме прегърна, вече успокоен, и ми прошепна, че всичко било шега и няколко пъти ми се извини – Няма за какво да ми се извиняваш! Бъди сигурен! Не си виновен! – успокоих го и го целунах нежно.
- Знам, да. Картър. Тя не е като като другите момичета. Много е упорита, ученолюбива, крайна, бори се за това, което иска със зъби и нокти. Навярно си разбрал това и в часовете. Предполагам, че всичко това е заради миналото й. Имала е изключително тежко детство. – спомних си части от това, което знаех за МакМилън и сякаш посърнах. Това, което се беше случило с нея, беше наистина ужасно - Баща й... Бил е... бил е ужасен. Пиел е много и след това не се е държал добре с нея и майка й. Посягал им... Не на Картър, а на майка й, но момичето почти винаги ставало свидетел на всичко. Един ден родителите й се скарали ужасно и те напуснали бащата на Картър. Денят, когато изпратихме писмото й, че е приета в „Хогуортс”, е бил денят на развода на родителите им... Пет години минали оттогава... – изведнъж се усмихнах леко и го погледнах в очите – Отначало Картър се държеше много по-различно. Искаше да е невидима, незабележима. Но сякаш осъзна, че това не й помага и се промени. Вече не е такава, но мисля, че винаги ще има следа от миналото й в нея, която няма да й помага особено. Но с времето това ще се забравя и ще изтънява. След няколко години ще се научи да прави каквото иска, без спомените й да й пречат. Така мисля.
Приключих и погледнах Синеочко. Гледаше към небето. След това предложи, попита или нещо средно между двете да пренощуваме вкъщи и сутринта да се магипортираме в кабинета ми, а след това ме целуна.
- Защо мислиш, че няма да те приема? – отговорих на въпроса с въпрос и се усмихнах – Идеята е страхотна. – усмихнах се и се замислих. Така идеята ми мъничко пропадаше, но можеше да има и нещо друго. Ако станеше... – Ела. Наблизо има хранителен магазин, можем да вземем от там каквото искаме. Искаш ли? – казах това, което си мислех и погледнах Синеочко, който кимна.
Хванах го за ръка и го поведох нанякъде. След около 50 метра стигнахме до един супермаркет, в който имаше всичко. Често, когато си бях тук, пазарувах оттук, беше ми сравнително близо. Влязохме вътре и си избрахме някои неща. След около 20 минути най-после отново се озовахме пред магазина. Дъждът изневиделица беше спря.
- Искаш ли да се прибираме вкъщи или ще се поразходим още малко? – усмихната попитах Сегундо и го погледнах, чакайки отговора му.

Заглавие: Re: р.Темза Вто Сеп 06, 2011 2:58 pm

-Картър наистина е преживяла много и се възхищавам на смелостта и упорството й. Наистина, за пръв път виждам някого в подобно положение, който да се държи така хладнокръвно в подобни ситуации. - казах аз, докато се разхождахме измежду щандовете, взимайки всичко необходимо. След около 20 минути излязохме и като по чудо дъжда вече бе спрял. Усмихнах се на Ем и през смях казах:
-Нека оставим продуктите във вас, а после ще решим какво да правим. Става ли така? - усмихнах се и я прегърнах, като си спомних част от разговорите с Картър:
-Наистина Картър може да е крайна понякога, но пък се представя блестящо в часовете ми, макар и да бе малко объркана от смелото решение да прекараме часовете на езерото. Наистина, че беше доста необичайно, подобно решение, но аз винаги съм обичал практиката и сега някак си ми е странно да се придържам само към теорията. - засмях се и попитах Ем:
-А в твоите часове? Проблеми? - Картър не се интересува много от миналото си и не иска само с тази цел да печели по-специално отношение към себе си, което ме възхищаваше още повече. Е, да вярно, че повечето се биха възползвали от подобна възможност, но тя просто разщиташе на собствените си знания и умения, а това, на фона на всичко, което бе преживяла, беше невероятно и учудващо.
С Ем вървяхме прегърнати по дългите, мокри улички, когато една фигура от миналото ми, препречи пътя ни. Насочи пръчката срещу Ема и бе на път да изрече непростимото, смъртоносно проклятие, но го обезвредих и взех пръчката му:
-Съжалявам Ем, но този тук е една много стара история, която не заслужава да бъде разказвана. - доближих се до просналия се на земята и със собствената му пръчка, го накарах да забрави какво е ставало преди и каква е целта му сега.
-Хайде да тръгваме, защото след малко ще се събуди и току-виж си спомни какво сме му причинили. - засмях се и хващайки я за ръка, я помолих да води към тях, преди да се е случил още някой кофти инцидент.

Заглавие: Re: р.Темза Вто Сеп 06, 2011 3:30 pm

- Така е, много е преживяла - съгласих се и продължихме да обикаляме из магазина. Най-сетне платихме и излязохме навън. Сегундо предложи да оставим покупките вкъщи, а после да правим нещо.
- Добре, съгласна. - усмихнах се и сгушени завървяхме напред - Ето, оттук - поехме по една тясна уличка, най-прекият път до вкъщи. Синеочко отново се върна на Картър и каза как се представя в часовете му. - Когато има нещо ново, е нормално учениците да са объркани. И на мен ми се е случвало. И аз съм свикнала с практиката, но с моя предмет е малко... трудно. Но със защитата можеш да използваш доста практика - усмихнах се и погледнах Сегундо - И при мен се представя много добре. С нея изобщо нямам грижи. Има отлична памет, което, естествено, й е от полза в учението. Обича да се доказва, поне при мен, сякаш иска да покаже, че въпреки случилото й се, може да забрави и да се посвети на нещо друго... Тя е в двата полюса. Държи се прекрасно с тези, които харесва, ако са преподаватели, гледа да се представя идеално в часовете им, без да закъснява или да се провинява; обаче ако не ги харесва, им прави напук. Поне това съм забелязала аз.
Завърших по-тихо от обикновено и продължихме да вървим все напред, свивайки понякога в други улички. Обичах дъжда, а след него лондонските улички ставаха страшно красиви и обаятелни.
- Красиво е, нали? - попитах, поглеждайки Синеочко, но изведнъж се появи някакъв тип и Сегундо замръзна. Извърнах глава към непознатия и видях, че е насочил пръчката си към мен. Вцепених се. За няколко секунди, съзнанието ми отказваше да възприеме случилото се. Когато се опомних след няколко секунди, се сетих, че поне може да си извадя пръчката, но още непосегнала към нея, Синеочко го обезвреди и му взе пръчката. Все още стоях като вкаменена и се опитвах да проумея това, което се случи. Сегундо ми се извини, а след това пренастрои паметта му.
- Добре, хайде да тръгваме. - съгласих се и го поведох по една уличка - Ето оттук и след малко ще сме вкъщи. - добавих, когато отново свърнахме от уличката, където бяхме.
След около пет минути се озовахме пред кооперацията, в която живеех. Влязохме вътре и сензурните лампи светнаха.
- На последния етаж съм, но няма асансьор - казах на Сегундо и се заизкачвахме нагоре. Най-после стигнахме до апартамента ми и отключих. - Ето там е кухнята - посочих една врата в дъното на коридора, докато осветявах апартамента. След като оставихме покупките, се обърнах към Сегундо.
- Е, къде искаш да отидем? - попитах го, вече забравила за инцидента от преди малко - Някакви предпочитания?